сряда, март 30, 2011

Загадка

Ще направя една голяма тава тирамису на онзи, който познае какво е общото между личностите, подредени по-долу:


  1. Петър Манджуков, Кинтекс
  2. Павел Найденов, по-известен като бащата на Илия Павлов
  3. Иво Недялков, известен още като Фараона
  4. Румен Овчаров
  5. Спас Русев
  6. Денис Ершов
  7. Слави Бинев
  8. Богомил Бонев

понеделник, март 21, 2011

Personal. Image

Основен закон в предизборния ПР е, че един специалист може да направи всичко освен едно нещо - да подмени кандидата. Може да го прати да сади картофи, да милва дечица, да се конущисва с бабите. Може да му нахули бяла касинка край поточна линия, да тикне в ръцете му златна лопата за първа копка, да го курдиса до девойки в народна носия и трикольор за рязане.

Обикновено ПР-а е зад кадър, с пудра в едната и носна кърпа в другата ръка.

Ако прехвърлим гореказаното в реалиите на корпоративния ПР, като правиш интервю на шефа си в луксозно списание, мислиш за много неща.

Мислиш за мислите, които трябва да отрони. За сентенциите и антропологично устойчивите сравнения, които трябва да вмъкне. За баланса между бизнеса и личния му живот, за който му остава все по-малко време и как се наслаждава изцяло на ценните моменти със семейството си.

Най-вече мислиш как да го облечеш в тъмна риза с тъмно сако, да разкопчееш ризата до третото копче, за да се види ясно дебелия златен ланец. За броеницата, която трябва артистично да положиш върху работното му бюро. За списанието с яхтите, което да тикнеш в ръцете му (най-добре да е предишния брой на същото издание, за което давате интервюто)

И въпреки многото вглеждане в детайла да ти остане време да намериш паралелите и сравненията, за да бъде всичко на мястото си.


Снимката е реална, няма значение кой е мениджъра и кое е списанието.

събота, март 19, 2011

Silencium

Днес е най-мълчаливият ден в живота ми. Ever.

Казах четири думи: "Пускана ли е пералнята?". Можех и тях да не изрека. И пак всичко щеше са е изказано, отговорено и обмълчано.

Колко много казваме като не промълвяваме и колко малко, когато говорим?

Дали е само днес или трябва да свиквам?

сряда, март 16, 2011

Вие не сте хора, вие сте журналисти *

* - за момента не мога да посоча източника на тази фраза, вчера я видях в Twitter

Една нация се сплотява, сближава и прави всичко възможно да се пребори с бедствие и стихия, раните от която ще пази дълго време. Със сигурност за пет години нищо няма да личи по земята и икономиката й. Ще остане споменът, поуката и разказите.

На няколко хиляди километра от там, пишещия брат търси неуморно. И намира всячески начини вола да роди теле, паниката да се промъкне под прага на вратата и да ни накара да гледаме под постелката на леглата си преди да се завием и заспим. При мен - неуспешно. Но при майката на Албена емоцията е надвила рационалното и Албена се мести от Токио в Киото.

Там умората е отстъпила мястото на решителността и увереността, че ще се справят. Тук изпразваме аптеките и капем йод върху бучки захар, после ги бутаме в невинните детски уста. Защото нашите мили родни медии твърдят, че облакът може да стигне до България.

Кой каза, че имало облак? Кой потвърди, че последният е ядрен? Откога облаците се движат със скорост 2000 км в час, втурнали се към земята като една човешка длан? Или просто индулгирате миналите си грехове от 1986, когато пишехте за манифестации, реколтата от марули и развитото социалистическо общество?

Още много неща мога да изпиша за качеството на пишещото братство, но в началото на годината помолих сам себе си да хейтя по-малко. Затова ще спра с обобщението, което вчера споделих в Twitter. Родните "ядрени" журналисти са като горнооряховските лекари. Единствената разлика е, че техните кофи са пълни с мастило.

И докато търсят теми за несъществуващи истории, ето ви една от мен:

Това е опашка за вода в пострадалия град Сендай (източник)















Представете си сега подобна опашка на двора на 22-ро училище в София и тогава пишете. За каквото си искате, осъзнавайки пълната отговорност, която носите и последствията, до които може да довете използването на мастилото от вашата кофа.

И още малко на същата тема.

понеделник, март 14, 2011

Народен театър

Неделя следобед, топло е като през май. Хора и деца са изпреварили кокичетата и са нацъфтели по паркове и градинки. Майки, колички, колела, глъч и радост навред. Топло.

Дядо бута бебе, голямата внучка върти кръгчета по плочките. Колелото е ново, хубаво, "дядо, дядо, виж какво мога".

Бум, буф, колелото и внучката са на земята. Минута мълчание, дядото внимава как е бебето в количката. Момичето се изправя на колене. Писъци, писъци, писъци. Пищи пронизително, ръцете стискат корема ниско долу.

Майката притичва набързо, писъците се усилват, сълзи няма. "Казах ли ти аз да внимаваш ма, тъпа гъска такава!!!"

Неделя следобед, топло е като през май. Хора и деца са изпреварили кокичетата и са нацъфтели по паркове и градинки. Майки, колички, колела, глъч и радост навред. Топло.

петък, март 04, 2011

The hood

Куче, захапало напреки голям кокал, ситни между бараките.

Перхидролена блондинка на платформи пуши в очакване на ъгъла.

Мачо с дълго черно палто, дънки и маратонки се оглежда с жажда в погледа и мачка нервно плетена шапка.

Арабин гони трупната миризма на шилешко с наргиле ябълка и канела, не знае къде се продава кускус.

Банички, цигари-цигари-цигари, спици за балканче, крадена стока, полицейска кола.

Чифт тъжни ботуши под стрехата събират вода от капчука.

Трети март на женски пазар.